Тревожност

Определение за тревожност

Тревожността е абнормно и силно чувство на напрежение и страх, често белязано от физиологични признаци (например – изпотяване, напрегнатост, диспнея, тахикардия), съмнения относно реалността и естеството на заплаха, както и собствените способности за справяне с нея.
Ето и някои характеристики на тревожността:

• Тя е динамично състояние на централна активация, като се ангажират множество структури.
• Тревожността е необходима предпоставка за подготовка и пренагласа при среща с нови стимули, имащи важно еволюционно значение.
• Представлява широко разпространен феномен (убиквитерна е).
• Привидно е с аморфно първично представяне.
• Тревожността протича с типични телесни симптоми.

Представата за тревожност се движи между това, че тя е показател за неприспособеността на човек към средата до приемането й за своеобразен стимулатор, организиращ и направляващ човешката активност. Когато тревожността осезателно и определено нарушава трудовия стереотип, социалната адаптация и води до появата на страдание, се налага лечението ѝ.

Страхът при здрави хора е една от най-честите емоционални реакции и е обичайна защитна реакция. Съществува и болестен страх, при който неговата защитна функция се загубва.

Тревогата е емоционално състояние, възникващо в ситуации на неопределена опасност и проявяващо се в очакване на неблагоприятно развитие на събитията. Страхът е реакция на някаква заплаха с времева локализация в личното настояще, а тревогата е генерализиран, дифузен, безпредметен страх, който е локализиран в бъдещето на личността и често е обусловен от не осъзнаването на източника на опасност. Тревогата е страх от бъдещо събитие. Функцията на тревогата е не само да предупреждава за опасност, но и да подтиква към търсене и конкретизиране на опасността, към активно изследване на реалността. Тревогата е по-общо понятие от страха – включва несигурност, безпомощност, надценяване на фактора. Включва различни вегетативни прояви. Важен симптом е при: депресия, ОКР, различни невротични разстройства. Свързва се с дефицит на ГАМК, но се предполага дисфункция и при други невротрансмитерни системи.

Стресът представлява усещане за напрежение, тревожност и е динамично, временно, цялостно състояние на човешката личност, възникващо под влияние на разнообразни стимули. Може да се определи и като специфично реагиране, вследствие на сложно взаимодействие между субекта и обкръжаващата то действителност при непосредствено отражение на стресогенната ситуация. Основната тенденция на стреса е възстановяване на биологичното, психично и социално равновесие на личността.
Стресът, според Селие, е резултат на ситуации, в които организмът е изложен на външна заплаха. Лазарус доразвива идеите на Селие, фокусирайки се върху процеса, чрез който хората се справят със стреса. Въвежда понятието „психичен стрес” – процес, започващ под влияние на обкръжаващата среда, продължаващ в индивидуалните реакции и той може да бъде изцяло покрит с психологични понятия. Главната отличителна черта, разграничаваща психичния от физиологичния стрес, е обстоятелството, че при първия реакцията зависи от това как личността интерпретира или оценява значението на даденото увреждащо, заплашващо събитие. При втория състоянието на тъканите пряко определя вредността. Процесът на психичния стрес, според Лазарус, се определя от познавателните процеси на индивида, т.е. от неговата преценка на ситуацията.
Симптоми, свързани със стреса:

• повишава се синтезата на кортизол: увеличава се кръвното налягане, сърдечната честота, кислородната консумация, кръвната захар; премахва се нощното спадане на кръвното налягане;
• потискат се остеобластите;
• понижава се мускулната маса;
• повишава се интраабдоминалното натрупвана на мазнини;
• стимулира се атерогенезата; тромбоцитната агрегация;
• стимулира се IL-1;
• нарушава се съня, стимулира се мощно REM;
• понижава се моторната, сексуалната активност;
• предизвиква се синаптолизата и апоптозата в главния мозък;
• обяснява защо при депресия има: имунен дефицит, аритмии, тромбоцитна агрегация, захарен диабет, остеопороза, ускорена мозъчна дегенерация.

Хроничният стрес води до появата на депресивни симптоми.

---

Тревожни разстройства

Тревожни разстройства
В това понятие са обединени състояния, които се съпровождат с емоцията, обозначавана като тревога или страх.
При различните нозологични единици се срещат различни характеристики и нюанси на тревожността като интензитет, продължителност, свързаност с конкретен обект или ситуация, степен, в която е представена телесната компонента на емоцията във вид на вегетативни симптоми. Различават се и етиопатогенетичните механизми на възникване, развитие и поддържане на болестната симптоматика, като психологическата част от патогенетичната верига е по-разнообразна, нюансирана и индивидуално специфична.
Тревожните разстройства (ТР) засягат 16% от населението в развитите страни и имат значителна социална тежест. Проучванията показват, че във всеки един момент 7-23% от населението изпитват значима тревожност и повече от 20% от пациентите, търсещи помощ от личния си лекар, покриват критерии за тревожно разстройство. Те са най-разпространените заболявания изобщо в общата популация. Твърде значими са свързаните с тях нарушения в социалното и професионално функциониране, както и медицинските разходи по тях.
Най-честите тревожни разстройства са генерализираното тревожно разстройство, паническото разстройство, социалната фобия и простите фобии.

Класификация на невротичните, свързаните със стрес и соматоформни разстройства по МКБ 10 (Международна класификация на болестите):

• F40 Фобийни тревожни разстройства;
• F41 Други тревожни разстройства;
• F42 Обсесивно-компулсивни разстройства;
• F43 Реакции на тежък стрес и разстройства в адаптацията;
• F44 Дисоциативни (конверзионни) разстройства;
• F45 Соматоформни разстройства;
• F48 Други невротични разстройства.

В последно време все по-широко се наблюдават свързаните със стрес разстройства -остра реакция на стрес, посттравматично стресово разстройство, разстройствата в адаптацията.
Голям интерес представляват и соматоформните разстройства поради факта че протичат с болкови оплаквания в различни органи и системи, за които няма друга причина. Голям процент от пациентите многократно посещават личен лекар или специалист, правят много изследвания, но така и не се установява друга причина.
Тревожността е честа проява на психичните разстройства. Тя се описва от пациентите с думи като „страх”, „напрежение”, „безпокойство”, „притеснение” и др. Възможно е състоянието да бъде описано само чрез соматичните оплаквания: сърцебиене, задух, изтръпване и т.н. Макар и условно, тревожността може да се раздели на отделни подвидове:

 

Соматична тревожност – симптоми	Психична тревожност – симптоми
Тремор, усещане за нестабилност, треперене Болки в гърба, главоболие Мускулно напрежение Хипервентилаия – недостиг на въздух Астения, уморяемост Вегетативна хиперактивност – бледост/зачервяване, тахикардия, палпитации, изпотяване, диария, „студени ръце”, ксеростомия, често уриниране Парестезии Дисфагия, „буца в гърлото” Дискомфорт в епигастриума или стомаха	Чувство на уплаха Затруднена концентрация Свърхбодърстване Инсомния Понижено либидо Вътрешна напрегнатост, припряност Несдържаност, избухливост Рефлекс на стряскане

---

Етиопатогенеза

Във възникването на тревожните разстройства участват по динамичен начин наследствени (генетична предиспозиция) фактори и фактори от средата (излагане на стрес, интензивен по ниво и/или продължителност), които довеждат до промени в баланса на невротрансмитерните и на някои невромодуларни системи в мозъка – ГАМК, 5-НТ, НА, ДА, холецистокининовата активност. Симптоматиката се явява отговор на този разстроен баланс. Съществуват 4 основни теории за етиопатогенезата на тревожността:

• Генетична теория – Marks (1986) – тревожните разстройства са по-чести при родственици на афективни пробанди и най-вече при жени – роднини от първа линия. Вегетативната реактивност, процесите на хабитуация и адаптация са в голяма степен конституционално заложени. При различните изследвания има известно натрупване на случаи, като не може еднозначно да се определят генетичните фактори. Но сам Фройд казва, че “човек влиза в неврозата с това, с което е дошъл на света и това, което светът му е привнесъл”.
• Психодинамична теория – тревожността служи за сигнал на Аза за появата на неосъзнат конфликт или инстинкт.
• Теория на заучаването – тревожността е заучен отговор, реакция на даден вреден стимул.
• Биохимична теория – при тревожния индивид се установява различно функциониране – ускорен пулс, повишени лактатни нива; по-чувствителни са към кофеин, лактат, адреналин. Много от тези вещества повишават активността в locus coeruleus, на средномозъчното ядро, което снабдява около 70% от НА неврони в ЦНС.

Съществува вероятна обща невробиологична основа между депресивните и тревожни разстройства: 5-НТ неврони са малко на брой, съдържат се само в две ядра –n.raphe (ранна еволюционна придобивка), чиито проекции обхващат целия мозък.

Допълнителни фактори, детерминиращи тревожността, са:

• Неблагоприятни условия на отглеждане в детството – ранна депривация /лишаване от необходими за развитието обектни връзки, социални стимули/, институционализъм, хронична фрустрация според някои автори имат значение за изграждането на една трайна невротична предиспозиция. Изброените неблагоприятни фактори на отглеждането се отразяват върху формирането на характера. Повечето невротични прояви в детството нямат континуитет в зрялата възраст.
• Невротицизъм – терминът е въведен от Eysenk през 1957г, според който, при личностови изследвания може да се разкрие специфична невротична предиспозиция и то към определен тип невротични разстройства.
• Социалните фактори на средата – някои от тях – бедност, безработица -действат като хронични психотравми, други – шум, конвейерна монотонност и пренапрежение – имат по-скоро изчерпващ вегетативната нервна система ефект.
• Житейски събития /life events/ – Това са натрупващи се последователни неблагоприятни за индивида преживявания.
• Патологични фамилни интеракции.

---

Основни симптоми, проявяващи се при тревожните разстройства, са:

• двигателно напрежение;
• хиперактивност на ВНС;
• емоционална нестабилност;
• очаквания/опасения с неприятен характер;
• нарушения в съня;
• общо безпокойство;
• непрекъсната тревожност.

Емоционалната компонента на тревожността е страхът, който представлява болезнена, интензивна емоция, подобна на преминаващ през тялото електрически ток. Така наречената нервност обикновено отразява ниските степени на тревожно настроение, а в другата крайност е паниката – дълбока експлозия на тревожен афект.
Физическите симптоми на тревожността са безчислени: недостиг на въздух, ускорен пулс, треперене, замайване, нестабилност, неподвижност и изтръпване, чувство за празнота в главата, чувство за задушаване, изпотяване. Повечето хора определят физическите симптоми като най-болезнената страна на тревожното състояние.

Налице са и когнитивни симптоми. Тревожността силно влияе на вниманието. При някои форми на тревожност (панически атаки, сценична треска) вниманието става интроспективно (насочено навътре, към собствените усещания и преживявания). Що се отнася до паметта, тревожността предизвиква значително блокиране на информацията, която не е свързана със заплахата. Когато човек е разтревожен, неговите автоматични мисли и представи имат тенденцията да бъдат апокалиптични. Налице е преувеличение на опасността в ситуацията и същевременно подценяване на възможностите за контрол над нея.
Това стремително активиране на симптомите има една поведенческа цел – бягство – най-важният механизъм, от гледна точка на оцеляването, който е заложен във веригата на нашия мозък. Тревожността ни предупреждава за опасността и така увеличава вероятността да я избегнем. Някои хора изпитват неадекватно ниво на тревожност спрямо опасността на ситуацията и/или изпитват тревожност, независимо че се намират в относително безопасна ситуация. Проблемите с тревожността могат да бъдат описани като фалшиви тревоги, които са твърде чести, твърде силни и/или твърде продължителни.

 

Във възникването на ТР участват по динамичен начин наследствени (генетична предиспозиция) фактори и фактори от средата (излагане на стрес, интензивен по ниво и/или продължителност), които довеждат до промени в баланса на невротрансмитерните и на някои невромодуларни системи в мозъка – ГАМК, 5-НТ, НА, ДА,  холецистокининовата активност. Симптоматиката се явява отговор на този разстроен баланс. Съществуват 4 основни теории за етиопатогенезата на тревожността:

• Генетична теория Marks (1986) – Тревожните разстройства са по-чести при родственици на афективни пробанди и най-вече при жени роднини от първа линия. Вегетативната реактивност, процесите на хабитуация и адаптация са в голяма степен конституционално заложени. При различните изследвания има известно натрупване на случаи, като не може еднозначно да се определят генетичните фактори. Но сам Фройд казва, че “човек влиза в неврозата с това, с което е дошъл на света и това, което светът му е привнесъл”.
• Психодинамична теория – Тревожността служи за сигнал на Аза за поява на неосъзнат конфликт или инстинкт.
• Теория на заучаването – Тревожността е заучен отговор, реакция на даден вреден стимул.
• Биохимична теория – При тревожни индивид се установява различно функционално функциониране – ускорен пулс, повишени лактатни нива; по-чувствителни са към кофеин, лактат, адреналин. Много от тези вещества повишават активността в locus coeruleus, на средномозъчното ядро, което снабдява около 70% от НА неврони в ЦНС.

Съществува вероятна обща невробиологична основа между депресивните и тревожни разстройства: 5-НТ неврони са малко на брой, съдържат се само в две ядра –n.raphe (ранна еволюционна придобивка), чиито проекции обхващат целия мозък.

Допълнителни фактор, детерминиращи тревожността са:

• Неблагоприятни условия на отглеждане в детството – Ранна депривация /лишаване от необходими за развитието обектни връзки, социални стимули/, институционализъм, хронична фрустрация според някои автори имат значение за изграждането на една трайна невротична предиспозиция. Изброените неблагоприятни фактори на отглеждането се отразяват върху формирането на характера. Повечето невротични прояви в детството нямат континуитет в зрялата възраст.
• Невротицизъм – Терминът е въведен от Eysenk през 1957г, според когото при личностови изследвания може да се разкрие специфична невротична предиспозиция и то към определен тип невротични разстройства.
• Социалните фактори на средата – Някои от тях – бедност, безработица действат като хронични психотравми. Други – шум, конвейрна монотонност и пренапрежението имат по-скоро изчерпващ вегетативната нервна система ефект.
• Житейски събития /life events/ – Това са натрупващи се последователни неблагоприятни за индивида преживявания.
• Патологични фамилни интеракции.

---

Основни симптоми, проявяващи се при тревожните разстройства, са:

• двигателно напрежение;
• хиперактивност на ВНС;
• емоционална нестабилност;
• очаквания/опасения с неприятен характер;
• нарушения в съня;
• общо безпокойство;
• непрекъсната тревожност.

Емоционалната компонента на тревожността е страхът, който представлява болезнена, интензивна емоция, подобна на преминаващ през тялото електрически ток. Така наречената нервност обикновено отразява ниските степени на тревожно настроение, а в другата крайност е паниката – дълбока експлозия на тревожен афект.

Физическите симптоми на тревожността са безчислени: недостиг на въздух, ускорен пулс, треперене, замайване, нестабилност, неподвижност и изтръпване, чувство за празнота в главата, чувство за задушаване, изпотяване. Повечето хора определят физическите симптоми като най-болезнената страна на тревожното състояние.

Налице са и когнитивни симптоми. Тревожността силно влияе на вниманието. При някои форми на тревожност (панически атаки, сценична треска) вниманието става интроспективно (насочено навътре, към собствените усещания и преживявания). Що се отнася до паметта, тревожността предизвиква значително блокиране на информацията, която не е свързана със заплахата. Когато човек е разтревожен, неговите автоматични мисли и представи имат тенденцията да бъдат апокалиптични. Налице е преувеличение на опасността в ситуацията и същевременно подценяване на възможностите за контрол над нея.

Това стремително активиране на симптомите има една поведенческа цел – бягство – най-важният механизъм, от гледна точка на оцеляването, който е заложен във веригата на нашия мозък. Тревожността ни предупреждава за опасността и така увеличава вероятността да я избегнем. Някои хора изпитват неадекватно ниво на тревожност спрямо опасността на ситуацията и/или изпитват тревожност, независимо че се намират в относително безопасна ситуация. Проблемите с тревожността могат да бъдат описани като фалшиви тревоги, които са твърде чести, твърде силни и/или твърде продължителни.

---

ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

Определение

Паническото разстройство или епизодичната пароксизмална (пристъпна) тревожност спада към групата на тревожните разстройства. То се характеризира с повтарящи се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което изглеждат непредсказуеми.

При изпитване на страх мозъкът отделя невромедиатори, които дават сигнали в цялото тяло. Включването на оста хипоталамус – хипофиза- надбъбрек резултира в повишена симпатикусова активност. Телесните прояви на това са – потни длани, учестено дишане, учестен пулс, стомашен дискомфорт, поведение, известно като „бий се или бягай” (fight or flight). Тези усещания сигнализират на организма да търси прикритие, да се защитава. Храносмилателният процес спира, кръвта отива към долните крайници; постепенно целият организъм се оказва в опасност. Организмът е в стрес. Често повтарящите се такива състояния с времето дават отражение върху здравето, самоуважението – и в крайна сметка – върху благополучието ни. Страхът е зададен в организма, за да му помогне да бяга от хищниците или да намери прикритие от природните стихии. На практика той не е бил използван за друго и затова се е появявал единствено в моментите, когато наистина има нужда от него. Реалността непрестанно ни показва, че на практика колкото повече трупаме външни маркери на сигурност, толкова по-малко контрол имаме върху живота си. Непрестанно витае болезнения въпрос: “Ами ако…!”. Много често човек даже не осъзнава, че се страхува, а още по-малко – от какво се страхува. Формирани сме да развиваме редица стратегии за скриване на страха, до степен, че успешно и категорично го скриваме и от самите себе си. Често хората, които се страхуват са много дейни, справящи се, успешни и никога на никого не би му хрумнало в ежедневието да допусне, че те се страхуват. За да прикрият страховете си на всички нива, тези хора не рядко се захващат с грандиозни, дори рисковани дейности – стават алпинисти, мисионери, бизнесмени, политици и т.н. Обикновено стратегията е толкова успешна, че индивидът вече не усеща основополагащия страх, мотивирал избора. Появява се илюзия, че имаме контрол върху живота си и дори върху света, като цяло. Разбира се, без да си даваме сметка, че потребността ни да упражняваме контрол е резултат от стаените ни базисни страхове. Единственият „предател” в това отношение най-неочаквано се оказва тялото ни, което на пръв поглед без основателна причина дава сигнали, че сме в опасност. Такъв сигнал, който няма как да бъде подминат или потиснат е пристъпът на паника.

Епидемиология

Болестността отразява, че всеки шести човек е имал панически пристъп. Статистиката показва, че15 на всеки 1000 души в общата популация развиват паническо разстройство в даден период от живота си. Пожизнената заболеваемост е 1,4-3,2%. Честотата  на паническите пристъпи е 7,3% от населението. Разпространено е във всички култури. Не съществуват значими етнически и расови различия. Начална възраст е 23-33 години. Житейски събития, допринасящи за изявата могат да бъдат: тежка загуба, сепарация преди 15 годишна възраст, родителска индиферентност, физическа или сексуална злоупотреба.

Клинична картина

Основната клинична характеристика е паническият пристъп. Той е автохтонен, т.е. възниква без външна провокация или причини. Симптомите варират при различните пациенти, но най-често срещаните са: внезапен пристъп на сърцебиене, болка в гърдите, тремор, чувство за задушаване, световъртеж и чувство за нереалност (деперсонализация или дереализация).

• диспнея, чувство на задушване;
• замаяност, нестабилни чувства, слабост;
• палпитации, тахикардия;
• треперене, тресене;
• потене;
• задавяне;
• гадене, абдоминален дистрес;
• деперсонализационни-дереализационни прояви;
• вцепененост или мравучкания;
• зачервяване/ топли вълни;
• болка в гърдите или дискомфорт;
• страх от смъртта;
• страх от полудяване/ загуба на контрол.

Почти неизменно се срещат вторичен страх от смърт, от загуба на контрол или от полудяване. Отделните пристъпи обикновено продължават няколко минути, а честота им варира в значителна степен. Пациентите в пристъп на паника често изпитват нарастващи по интензивност страх и вегетативни симптоми, достигащи своя максимум на върха на пристъпа. Ако това се случва в определена ситуация – в автобус или сред много хора, пациентът може впоследствие да избягва подобни ситуации. По подобен начин, честите и непредвидими пристъпи на паника водят до чувство на страх от оставане сам или отиване на публични места – развива се агорафобия. Паническата атака често бива последвана от траен страх от нова атака – към пристъпите постепенно се появява тревожно очакване – антиципираща тревожност.

За да бъде поставена със сигурност диагнозата “Паническо разстройство”, трябва да са на лице няколко пристъпа с изразена вегетативна тревожност за период от около 1 месец в обстоятелства, където няма обективна опасност, като между пристъпите трябва да има период, сравнително свободен от симптоми на тревожност (макар че е честа предварителната тревожност на очакване). Разграничават се основно два типа паническо разстройство – с агорафобия и без агорафобия.

Паническото разстройство с агорафобия се характеризира с настъпване на паническите пристъпи предимно в тълпи, обществени места, пътувания далеч от дома или пътувания сам. В резултат на това се формират трайни страхове от открити пространства, присъствие в големи тълпи от хора, където е затруднено внезапното бягство към сигурно и защитено място (най-често дома), страхове от напускане на дома, влизане в магазини, влакове, автобуси, самолети. Много от пациентите се ужасяват от мисълта, че могат да колабират на публично място, без да има кой да им помогне в този момент на безпомощност. Липсата на лесно достъпен изход е една от ключовите характеристики на много от агорафобните ситуации. Впоследствие, избягването на застрашаващата ситуация се превръща в основен проблем, който може да доведе до сериозна социална изолация.

Единични панически пристъпи могат да се срещнат при различни други видове психични разстройства (депресия, биполярно разстройство, генерализирана тревожност, социална фобия и т.н.), но те са трайна характеристика на основното заболяване. При определени обстоятелства и в определени периоди от живота, епизодични панически пристъпи могат да сполетят и напълно здрави хора, които никога повече да не се повторят, без да се оформя паническо или друго психично разстройство. Състояния, подобни на паническите атаки биха могли да бъдат регистрирани и при някои соматични страдания, но те нямат характеристиката на класически панически пристъпи.

Персистиращото паническо разстройство има негативен ефект върху почти всички аспекти на ежедневния живот на хората, които имат този проблем – работата, придвижването, интимните, партньорските отношения, себереализацията, социалните контакти, икономическия статус и т.н. Поради това то може да се нареди сред социално значимите разстройства, като придобива смисъла на цивилизационен проблем.

Патофизиология на паническото разстройство

То  се разглежда като резултат от структурни абнормности и мозъчна дисфункция. Установена е дисрегулация на вегетативната нервна система – повишена симпатикотония; по-бавна адаптация към повтарящи се стимули и ексцесивен отговор на умерени стимули. Изследванията са насочени към мозъчния ствол – locus caeruleus, n.raphe, амигдалата (в произхода на антиципиращата тревожност), префронталанат кора (при фобийно избягване).

Основните патофизиологични механизми включват дисфункция в серотонинергичната система, които водят до дезинхибиция на норадренергичните неврони и неконтролируеми разряди в тях.

Паническите пристъпи се дължат на неконтролируеми мощни разряди в норадренергичните неврони, чиито тела са концентрирани главно в locus coeruleus и периакведутното сиво вещество, а аксоните им се проецират в лимбичните структури. Повишената възбудимост в норадреналиновата невротрансмисия се дължи на отслабен инхибиторен контрол от други невротрансмитерни аференции, от които най-съществено място заемат 5-НТ (серотонинови) неврони с тела в n.raphe. Дифузната флуктуираща генерализирана тревожност на очакване – антиципираща тревожност, се свързва най-често с дефицит на ГАМК-ергичната невротрансмисия, но се допуска и ролята на 5-НТ (серотонинова) дисфункция.

---

ГЕНЕРАЛИЗИРАНО ТРЕВОЖНО РАЗСТРОЙСТВО  – ГТР

Определение

Честота на ГТР  – 5-6%, а според някои проучвания над 10% от населението / между 3-12%/. Сред пациентите на общопрактикуващите лекари разстройството се среща  при около 8% от пациентите. По-често (2 пъти) се среща при жените, особено във възрастовата група 35-49 годин, но този белег е несигурен. Започва в млада и средна възраст, но нерядко и в третата възраст. Повечето автори приемат, че началото на ГТР е по-късно, в сравнение с другите тревожни разстройства. Средната възраст за начало на заболяването е 35 години. За разлика от тревожното личностово разстройство, което започва преди 20-та година, ГТР много рядко се наблюдава в тази ранна възраст. Често ГТР е свързано с хорничен стрес. ГТР показва тенденция към хронифициране. Средната продължителност на разстройството е 5-11 години.

Етиопатогенеза на ГТР

Биологични и психологични фактори са в основата на разстройството. Налице са данни за фамилна обремененост.

По отношение на биологичните фактори, може да се изтъкне, че са засегнати са 3 основни невротрансмитерни системи:

1. 1. • хипофункция на ГАМК- ергичната система → ажитация и тервожност
      • свръхсензитивност на 5-НТ2 рецепторите (серотонинови)
      • хипеактивност на Н1- рецепторите

Психологичните фактори. Приема се, че ГТР е следствие на неразрешен конфликт или свръхмерна реакция спрямо даден външен стимул. Счита се, че този тип пациенти са възпитавани от отхвърлящи и, в същото време, свръхангажирани с тях майки. В базисното им отношение към света превалира чувство на несигурност, най-лоши очаквания. Вниманието на този тип пациенти се насочва избирателно към свързани с опасност стимули, без да се обвързва с постоянна тематика. Понякога тези хора развиват трайна песимистична житейска философия, основата на която е винаги да предвиждат най-лошия изход, за да са подготвени. Страданието им има развито мета-ниво: те са критични към несъразмеримостта на тревогите си, както и към неспособността си да ги овладеят. Телесните корелати на тревожността засилват убеждението за несигурност, неконтролируемост на ситуацията.

---

СОМАТОФОРМНИ РАЗСТРОЙСТВА

Определение

Тяхна обща характеристика е наличието на упорити оплаквания от телесни симптоми, непрекъснато настояване или провеждане на изследвания, въпреки негативните резултати  и уверенията на лекарите, че проблемът не е телесен. Симптомите най-често са или са свързани с:

• гастроинтестинален тракт – болки, гадене, повръщане, диария
• кожни – сърбежи, парене, обриви, безчуственост
• болкови – болки в глава, корем, менструални болки, мускулни болки
• сексуални – еректилна дисфункция, диспареуния.

Епидемиология

Честотата им е до 5-8% от населението. Започва в млада възраст, по-често е при жените. Протичането обикновено е хронично.

Тук спадат соматизационното разстройство, хипохондрията и соматоформното болково разстройство.